Уринарната инконтиненция представлява неволното изпускане на урина. Въпреки че и двата пола могат да страдат от този проблем, по-често той засяга жените. Инконтиненцията не е нормална за остаряването, нито е неизбежна след раждане или като част от промените в организма през менопаузата. Тя е симптом, зад който се крие патологично състояние или сериозно в една или друга степен заболяване.
Задържането на урината и микцията са възможни в резултат на балансираното действие на сфинктерите на пикочния канал (уретра) и мускулатурата на пикочния мехур (детрузор). Тъй като последният, заедно с проксималната част на уретрата, поддържана от компоненти на тазовото дъно, се намират в коремната кухина, то вътрекоремното налягане оказва еднакво въздействие върху тях. Състояния, които нарушават интраабдоминалното положение на горния участък от пикочния канал, както и такива, които разстройват тонуса на посочените мускули, водят до проблем със задържането на урината.
Съществуват няколко типа уринарна инконтенция:
Представлява изпускане на малки количества урина при кихане, кашляне, смях или вдигане на тежести. Тя се наблюдава при състояния, които водят до отслабване на мускулатурата и фасциите на тазовото дъно – най-често при бременност, раждане, менопауза (поради понижаване нивото на естрогените), хистеректомия. В тези случаи е нарушено поддържането на уретрата, а повишеното абдоминално налягане, действащо само върху пикочния мехур, не може да бъде компенсирано от сфинктера на пикочния канал. У мъжете стрес инконтиненцията възниква често след отстраняване на простатата.
Възниква внезапен и силен позив за уриниране, който в рамките на секунди води до изпускане преди стигането до тоалетна. Друг симптом е честото уриниране, включително нощем, както и възникването на позиви при приема на малко течност, контакт с вода или чуването на течаща вода. Причината за подобни симптоми обикновено се свързва с разстройство на инервацията на детрузора например при множествена склероза, болест на Паркинсон или Алцхаймер, инсулт, травми или засягането на нервите и самия мускул при операция, заболявания на сърдечно-съдовата система.
Когато има непрекъснато капене на урина вследствие на препълнен пикочен мехур. Възниква при слабост на детрузора или блокирана уретра, поради което изпразването на мехура е затруднено. Подобна картина настъпва при диабетна невропатия, травми на гръбначния стълб и други, когато е отслабена нервната стимулация към детрузора, включително и терапия с антихолинергици. Камъни, у мъже простатна хипертрофия, у жени миомни възли или тумори от друг произход в малкия таз, както и генитален пролапс могат да индуцират ishuria paradoxa или незадъжане на урина при препълнен пикочен мехур.
При това състояние отсъства патология на отделителната система. В този случай състояния като деменция, трудна подвижност, нарушено зрение или тежки форми на депресия не позволяват на пациента да осъзнае позива или да стигне до тоалетната.
Настъпва тогава, когато е налице клиничната картина на няколко от споменатите типа. Най-често се комбинират първите два. Някои напитки, медикаменти или инфекция на уринарните пътища могат да предизвикат временни проблеми със задръжката на урина. Такива са например алкохолът, кофеин-съдържащите и газираните напитки, приемът на голямо количество вода. Дехидратацията също може да предизвика такива симптоми, понеже тя води до отделянето на концентрирана урина – дразнител за пикочния мехур. Седативи, антидепресанти, диуретици, миорелаксанти и други могат да бъдат причина за неволно изпускане. Циститът също дразни лигавицата и освен до често уриниране и парене, може да се стигне и до незадържане.
Лечението на пикочната инконтиненция зависи от типа и, от сериозността на проблема и причината за възникването му. Метод за преодоляване на симптоматиката са упражненията за мускулите на тазовото дъно. Т.нар. Кегелови упражнения – волево съкращаване на мускулите – се извършват 20-кратно за по 10 секунди 3-4 пъти на ден. Контрахиране на тазовите диафрагми се прилага и при позив за уриниране или при кашляне, кихане и др. След няколко месеца оплакванията намаляват
Друг метод е тренирането на мехура чрез отлагане уринирането при възникнал позив. На пациентите се обяснява да се опитват да отлагат микция с 10, постепенно до 20 минути. Целта е удължаване времето между отделните микции. Препоръчва се също така няколко минути след такава отново да се направи опит за уриниране, което помага за изпразването на мехура при затруднено оттичане.
В зависимост от типа на инконтиненцията лекарят може да предпише различни медикаменти. Така естрогеновите препарати стимулират алфа-рецептори в детрузора и сфинктера на уретрата, подобряват кръвонапълването в подлигавичното венозно сплетение, както и поддържат тонуса на мускулите на тазовото дъно, което е от помощ при стрес инконтиненцията. Свръхактивния пикочен мехур се повлиява от антихолинергици като tolterodine, oxybutynin, Flavoxate, както и антидепресанти като Imipramine, калциеви антагонисти – Nifedipin. При преливната инконтиненция – обратно, необходимо е стимулиране на детрузора и разхлабване на сфинктера на уретрата чрез алфа блокери и холиномиметици.
Друг метод на избор е електричната стимулация чрез въвеждането на електроди в ректума или вагината с цел повишаване тонуса на мускулите на тазовото дъно. Ако причината за незадържането на урина е вагинален пролапс, може да се мисли и за поставянето на песар във влагалището, който да го поддържа. Преливната инконтиненция може да се овладее чрез периодична катетеризация на мехура. Пациентите се обучават сами да я правят. Необходимо е добро поичстване на катетъра и редовната му смяна, поради опасност от инфекция.
Много жени използват превръзки или други способи за поддържане бельото сухо. За възрастни пациенти съществуват специални пелени. Като последен метод на избор идва оперативната намеса. Такава е поставянето на изкуствен уринарен сфинктер около уретрата – пръстеновидно устройство, изпълнено с течност, което притиска пикочния канал. При нужда от уриниране се натиска имплантирана подкожно клапа, водеща до изпразването на течността. Друг метод е инжектирането на „възглавнички” от синтетични материали около уретрата. Ефектът намалява след няколко месеца. Друг вид намеси са т.нар . уретровезикопексии – фискиране на пикочния мехур, в случай на пролабирането му. През разрез на коремната стена мехура се фиксира с няколко шева за връзка на лонната кост или за хрущял. Това повдига както него, така и уретрата.
Усложненията от инконтиненцията на урината се свеждат до възпаление на кожата в слабинната област с повишаване риска от инфекци, включително и на уринарния тракт. Оплакванията могат да доведат до промяна в начина на живот, ограничаване на социалните контакти, избягване на сексуални отношения, смущаване на работния процес.
Уринарната инконтиненция е симптом, на който трябва да се обърне внимание. Освен нея трябва да лекуваме и основното заболяване. Самата тя обуславя спазването на строга хигиена, в някои случаи промяна на хранителни навици и двигателна дейност.
По дефиниция варикоцелето представлява абнормено разширение на вените, обвиващи тестиса и е основна причина за мъжки стерилитет (отговаряща за до 40% от случаите).
Вените, които отвеждат кръвта от тестиса в кордона са множество и са свързани в особено сплетение, анатомично наречено „плексус пампиниформис“. То обгръща подобно на маншон кордона и особено артерията, която носи топла кръв от тялото. Според най – разпространената теория, основната ролята на този плексус е охлаждането на артериалната кръв идваща от тялото през артерията – подобно на радиатора на колата, по-студените венозни съдове охлаждат кръвта, която минава през аретрията. (Чрез по–забавеното оттичане на венозната кръв, която е с по-ниска температура от артериалната да се охлажда тази, която идва от тялото през артерията).
Варикоцелето е следствие на затруднение в нормалното оттичане на венозната кръв, която се задържа в плекуса и се получават „разширени вени“ – подобни на разширените вени на краката и хемороидите. В различните си форми, варикоцелето се среща при 10 – 15 % от подрастващите и младите мъже.
Между лявата и дясна тестикуларни вена има анатомични разлики, като лявата е много по-предразположена към венозен застой. Това е причината варикоцелето да е най-често в ляво и изключително рядко в дясно (виж схемата по-горе).
Анатомията на всички примати (маймуни, шимпанзета, горили и т.н.) е почти еднаква, но само човека страда от варикоцеле. То е следствие на изправения стоеж на хората и реално това е основната причина за разширените вени. Но само тя не е достатъчна (иначе всички мъже щяха да имат), нито анатомичната позиция на лявата вена и за да се развие варикоцеле трябва да има и други предразполагащи фактори. Най-често това е слабост на клапния апарат на вените, който не работи ефективно и позволява на кръвта в тях чисто гравитационно да се връща обратно в скротума и тестисите, защото за разлика от артериите, кръвта във вените се придвижва пасивно, благодарение на клапите, които са разположени по хода им.
Характерно за варикоцелето е, че рядко предизвиква оплаквания. Най–често се напипва мековата структура по хода на кордона, която може да изчезне при лягане. Болката когато я има най–често е тъпа и се засилва в хода на деня, като сутрин е най-слаба. Основен проблем при варикоцелето, както споменахме, е съчетанието му със стерилитет и намаляване н аоплодителната способност. Често то се открива едва след като човек си направи спермограма. Диагностицира се с прост преглед, при който лекаря опипва кордона и може да накара пациента да се закашля, да се напъне, да легне по гръб и др.
Лечение се налага, когато варикоцелето предизвиква проблеми в оплодителната способност или предизвиква силни болки и дискомфорт. Основен метод е хирургичното лечение.
Основният принцип на хирургиното лечение е прекъсването на тестикуларните вени, което може да се направи на различно ниво по хода им – или на нивото на кордона или в корема, където вената става единична.
Най–разпространения начин е чрез много малък рарез – около 1–2 см, над ингвиналната гънка, където се достига до вените, които се прекъсват. Операцията е кратка, упойката може да е локална, спинална (в гърба) или венозна (чрез кратко приспиване). Обичайно пациентите се изписват на следващия ден. В някои по–специфични случаи, например при рецидив (образуване наново) на варикоцеле, се налага тестикуларната вена да се прекъсне в корема. Това става най–често лапароскопски, като през няколко дупки в корема се вкарват камера и работни инструменти. Операцията е по–голяма и изисква обща упойка. Болничният престой рядко е повече от един -два дни.
Съществува и метод при който вените се запушват под рентгенологичен контрол. Методът се нарича емболизация. Вкарва се сонда в съдовата система, която достига до венозния плексус и се вкарват специални спирали, които запушват вените. Процедурата е дълга, трае до няколко часа, изисква обща упойка и има стравнително високо лъчево натоварване върху организма. По тази причина се използва много рядко.
След операцията болката често отшумява сравнително бързо. Необходимо е да не се вдига тежко около 20 – 30 дни. Насрочва се контролен преглед при уролога извършил операцията. След 3 – 5 месеца се прави нова спермограма, за да се отчете дали има промянав качеството на спермата. Понякога значително подобрение в параметрите може да се очаква едва след година.
По дефиниция, хидроцелето (от лат. Hydro-вода; cele-торба) представлява натрупване на течност между обвивките на тестиса, следствие на което съответната половина на скротума се уголемява.
Тестисите се разполагат извън тялото, в специална кожна торбичка, неречена скротум. Интересното е, че те не винаги са били там, защото вътреутробно се развиват в коремната кухина и с нарастването на плода постепенно се придвижват “надолу”, като преди раждането преминават в скротума. При преминаването си те „увличат“ част от коремната стена, заедно с различните мускули и фасции, които я изграждат, които в последствие образуват отделните слоеве на обвивките на тестиса и скротума.
Така че скротума не е само “проста” кожена торбичка и представлява сложна структура от фасции и мускули и е видоизменено продължение (гънка) на кормната стена. Анатомично, между най–външния слой на тестиса и най–вътрешния слой на скротума се образува едно пространство, в което има малко количество течност. Тя служи като лубрикант и предотвратява триенето при движение на тестисите. Образуването на тази течност и нейното резорбиране е финно балансирано и когато настъпи проблем в отстраняването й (резорбирането) тя започва да нараства и води до образуването на хидроцеле.
Вроденото се среща при малки деца и млади момчета. Причината при него е непълното завършване на „узряването“ на слоевете на скротума при слизането на тестиса от корема. При тези слуаи връзката между скротума и коремната кухина (т.нар. processus vaginalis) не се е затворила напълно и се явява най-честата причина за хидроцеле у новородени. Обикновенно дефекта се затваря от само себе си в рамките на първата година. Операция се обмисля в сравнително редките случаи, когато хидроцелето продължава да съществува и след 18 – 24 месечна възраст. Хидроцелето може да съпъства и вродена херния, където с операцията на хернията се премахва и хидроцелето.
Придобитото хидроцеле се развива в зряла възраст като причините могат да бъдат много – възпаление, херния, травми и много рядко – обем заемащи процеси в корема от различен характер. Обикновено, нарастването на хидроцелето е бавно – с месеци и дори години, като събраната течност може да достигне големи количества (300-400 мл).
В голям процент от случаите причините за развитие на хидроцеле у възрастни не могат да се дефинират.
Основното оплакване е опипването на голяма, безболезнена мековата формация в скротума. Характерно е, че то протича без болка. Ако такава има, вероятно се касае за съпътстваща инфекция.
Важно е да се отбележи, че хидроцелето само по себе си не води до особени усложнения, освен козметичния ефект и дискомфорта при увеличаване на размера. Само в много редки случаи може да е причина за нарушение на оплодителните качества на спермата.
Наблюдението най-често се предприема при малко по размер хидроцеле и нежелание за операция от страна на пациента.
Пункцията е най-лесния начин за източване на течноста. Извършва се с игла и спринцовка. Основен проблем е, че след няколко седмици хидроцелето се образува отново, защото не се премахва причината. Съществува и вероятност от вкарване на инфекция, с непредвидими резултати. Понастоящем пункцията не се препоръчва като стандартна терапия. Тя се използва само когато се налага преглед на тестиса и изчакването на оперативно лечение е рисковано – при съмнение за възпаление или туморно образувание.
Това е единствения метод за трайно лечение. Чрез малък разрез на скротума се достига до тестиса. Отварят се обвивките и се източва течноста
При тази операция, най–общо съществуват два подхода:
И двата метода имат специфични показания и един и същ резултат – излекуване на хидроцелето.
Операцията се провежда най–често с упойка в гърба (спинална анестезия). След поставянето на такава упойка се препоръчва пациентът да не става от леглото следващите 24 часа. След това той може да бъде изписан.
След операцията болката често отшумява сравнително бързо. Необходимо е да не се вдига тежко около 20 – 30 дни. Насрочва се контролен преглед при уролога извършил операцията.